Във времето на т.нар. Сух режим заедно с приятел пил

 
Във времето на така наречен Сух режим дружно с другар пил разтворител. Приятелят му не оцелява. А той остава жив. Успява да открадне ръката на обичаното момиче от един англичанин, само че дълго време не се женил за нея. Няколко пъти отлагал сключването на брак. Сам изненадал себе си, когато един ден я завел в гражданското. Сигурно доста дами на мястото на Олга щяха да избягат. За какво е бил необходим на Бога? Но тя, след пет несполучливи опита, въпреки всичко станала негова жена.
 
Родила му синове и траяла да има вяра и да се бори за него даже и когато той самичък престанал да се бори. Именно Олга го реалокира от столицата на село. Където той стартира нов живот. Там си построяват дом. Там стартира да върви в храма. Там продължава да се занимава с музика. И тъкмо в това село след кино лентата „ Остров ” при него стартират да прииждат хора от цяла Русия.
 

“Съдбата на индивида ”, предаване на Борис Корчевников по Телевизия “Россия 1 ”. Съдбата на Пьотър Мамонов. (II част). Субтитри: Михаил Михайлов
 
- Много хора желаят да видят знамение. Например в случай че в този момент тук да се появи огнено кълбо, тогава, да, ще повярват. А на мен ми се коства, че чудото сте вие.
 
- Погледни през прозореца. Ето ти го огненото кълбо. Ето го там.
 
- Не ми би трябвало да виждам през прозореца. Гледам вас.
 
- А аз виждам вас.
 
- Гледам вашия живот до срещата ви с Бога и след нея. Ето това е чудото - какво Бог прави с индивида. Какво е направил с вас. Наистина е по този начин. Това, за което говорите, това е най-голямото знамение, което Бог може да направи с индивида.
 
В ръцете си държа спомен от предходния ви живот. Спомен на една жена, която сте обичали. Талантливата художничка Олга Горохова. Тя споделя: “В оня миг Петя беше женен. Синът му Иля беше дете. Но бракът им се разпадаше. Мамонов по никакъв начин не умееше да ухажва. Точно това ми харесваше в него, неговата неопитност. А един път, с цел да пристигна при мен в Крим, беше продал венчалната си халка и купил билет за влака. “. Леле, какъв сте били.
 
- Това беше блуд, а не романтика. Дори и гражданският брак не беше същински брак. Всичко това беше болежка. Грях. Истински грях. Олга Горохова е превъзходен човек и така нататък, само че ние живеехме в грях. И това би трябвало да се каже ясно. Каква обич: Ти си моя! А ти си мой! Това ли? Не. Не се отхвърлям от това, което е било. Беше отлично, прелестно, само че беше блуд. Тази пристрастеност е с мен и до през днешния ден. Аз съм звезда, а красивите девойки са доста. Заглеждам се. Понякога някое момиче се влюбва в мен: “Колко е сантиментално! Нашата разлика е 48 години. Това е толкоз прелестно. ” И сърцето ми стартира да се опива. Не! Как ще се апелирам с това? А бих могъл да си кажа: Защо да не може? Да, ще се крием от жена ми, само че в последна сметка ние не вършим нищо неприятно и така нататък Не! Никога. И никога. Някои неща просто не би трябвало да се вършат. А за какво не би трябвало? Що за възбрана е това? Защото, както е споделил Николай Василиевич Гогол: „ Обществото се състои от единици ”.
 
Аз съм единица и посредством себе си мога да направя цялата страна по-добра. Разбирате ли? Св. Серафим Саровски споделя: „ Спаси себе си и хиляди към теб ще се спасят ”. А даже и единствено един да е. Плодът на живота е да трансформирам себе си. Ето за какви неща мисля. Мисля за гибелта, за безобразно и извънредно изживеният живот, с доста дребни изключения. Какво да кажа за това, че съм разрешавал на своите дами да убиват деца в утробите си? Как се живее с това? Как може да бъде щастливо едно семейство на убийци?
 
- Ето по какъв начин Олга си спомня за това: “Целият ни живот беше рокендрол. Тичаш по всички страни, лягаш, ставаш с този и оня. Ние не бяхме отговорни. Съветската власт направи от аборта нещо, равнозначно на това да си измиеш ръцете. В начало нашият фамилен живот беше опустошен от лекарите. Отивам на обзор, а гинекологът ми вика: За какво ви е дете? Как ще го изхраните? И като си показва пияния си брачен партньор и се сетя за моите танци, и айде отново под ножа ”.
 
- Ето това е нещо, за което би трябвало рева през целия ми останал живот. И го върша по своите дребни, оскъдни сили. Но доста рядко. Трябва да го върша по-често. Моля за амнистия от Бога. Бог е милосърден. Говоря за тези неща не тъй като считам да се изповядвам пред вас, а тъй като знам, че това е проблем за цялата ни страна. Чрез своя възмутителен образец подсещам още един път за това. Но какво да се прави. Ние вършим доста и ужасни неща, дори и неумишлено.
 
- Вие постоянно говорите за абортираните, неродени деца. Вашата първа брачна половинка, преди да роди Иля, също е направила аборт.
 
- Не, с нея не сме правили аборт, само че от самото начало се пазихме от деца като от бандити. Вижте каква дума единствено – пазим се. Дете си заченал, а не куче! Има един артист Соломон Бърк. Той е родил 21 деца от една жена. Има 78 внуци. И с жена ми седнахме да изчисляваме какъв брой души е неговото семейство. 408 души. Той седи в огромна стая, под елхата. Много е пълен, голям е. И към него се е наредила цялата тази навалица. Какво повече му би трябвало.
 
- И вие можеше да сте като него.
 
- Да. Щеше да е супер. И тъкмо по тази причина е моята тъга. Щях да си седнал съм и към мен щеше да има 10 деца. Две щяха да са умрели, три да станат пияници, а пет щяха да ми споделят: „ Татко, ето ти 1000 $ “.
 
- Има сходен епизод във кино лентата “Остров ”, когато при о. Анатолий идва една жена да желае благословия за аборт.
 
- Да. И въпреки всичко животът е превъзходен, лъчезарен, слънце през зимата. Важният въпрос обаче е какво съм научил за тези 70 години живот. Уча се от самото начало да си задавам единствено един въпрос: За какво? За какво съм пристигнал в това предаване, за какво седнал съм тук в този момент? За какво станах през днешния ден сутринта? Защо работя тъкмо това? Защо съм се оженил тъкмо за тази жена? За какво? Защо? Ако от самото начало си задаваме този въпрос и си отговаряме – обаче почтено! – животът ще стартира да се трансформира. А покаянието значи точно това - смяна на живота. Покаянието не е изповед, а смяна. Затова описвам личния си опит, по какъв начин пожелах най-малко поне да се приближавам към Бога, да желая от Него, да Му се апелирам. Да се пробвам да съблюдавам Неговите заповеди. Да се пробвам да оказвам помощ с нещо на близък. И описвам по какъв начин моят живот стартира да се трансформира. И то доста съществено. Бил съм женен, и сега съм, единствено един-единствен път. За Олга Ивановна Мамонова. Защото ние сме венчани. С нея станахме една плът. Това значи да се венчаеш за някого.
 
- Олга Ивановна Мамонова, вашата сегашна и единствена брачна половинка, вие срещате когато създавате „ Звуки Му ”. Тогава тя е танцувала в кабаре, нали?
 
- Да, тя танцуваше, беше балерина. В нея бил влюбен един англичанин и тя желала да отиде с него в Англия. Обаче аз се качих на сцената с карирано яке и китара. И тя ме видя и сподели: „ Това е! Аз съм твоя! “. А аз: „ Ти си моя! “. По-рано беше казано, че съм доста несръчен любовник. Напротив, доста сръчен любовник съм. С англичанина – кандидат за ръката на жена ми, явихме същинската християнска обич. Сега той е наш комшия на село и живеем доста добре дружно, виждаме се, пием вино. Въобще сме в суперотношения.
 
- А за какво не го натирихте назад в Англия?
 
- Нали знаете по какъв начин вършат овните. Раздалечават се, ускоряват се един против различен и се блъскат с рогата. Единият взима женската, а другият умерено си потегля. Не изпитват завист един към различен. И при нас е по този начин.
 
- А какво прави този англичанин покрай вас на село?
 
- Англичанинът е професор по съветски и британски език. Преподавател. Уважаван човек. Живее в Русия несъмнено към този момент 40 години. Ожени се за друга рускиня. Вижте по какъв начин се е привързал към нашата страна. Той доста обича нашето село и си построи дом през една къща от нас.
 
- Да поговорим за живота ви с Огла преди да преосмислите живота си. Тогава не сте разбирали, че любовта е жертва. Още не ви е било намерено. Ето по какъв начин Олга си спомня началото на вашите връзки: “Трудно можеше да се каже, че сме семейство. Всеки ден се разбягвахме от къщи всеки по свои ползи, които не съвпадаха. Пьотър не идваше да ме гледа по какъв начин танцувам, а аз в никакъв случай не слизах в неговия под земята свят. Чувствах се непотребна в тази пиеща и пееща компания. Той цялостен живот се е заключвал от мен в обособена стая. Имаше потребност от персонално пространство. Все дрънкаше, крещеше обособени изречения. Ако успееше да напише ария, аз първа я чувах, зад заключената врата. Той пишеше единствено когато беше изтрезнял ”.
 
- Както е споделил един умен човек – любовта не е когато се гледаме един различен, а когато гледаме дружно в една и съща посока. Е, ние с Олга Ивановна гледаме в една посока. Скоро ще станат към този момент 40 години.
 
- “Звуки Му ” и вие сте получавали доста остри рецензии. Засягахте ли се?
 
- Това се е случвало на някакъв различен човек. Почти не помня какъв беше той, тъй като от самото начало всичко беше залято.
 
- И въпреки всичко сте записвали и издавали плочи. Как се случи това?
 
- Записвахме с изключителния музикален продуцент и композитор Брайън Ино. Беше пристигнал в Русия и ходеше да гледа разнообразни концерти. Ние му направихме усещане и той реши да запише и да продуцира наш албум. Записвахме в Държавния дом за радиопредавания и звукозаписи. Не знам дали още са там, само че тогава имаше пет луксозни студиа облечени в скъпо дърво, които напряко изумиха Браян. Те в Лондон имали единствено едно такова студио, с което изключително се гордеят. Когато правихме записите, Браян донесе от Англия едно малко куфарче и вика: „ Момчета, вижте какво ви донесох “. Отваря и вътре лежат три микрофона със златна мембрана, най положителните в света. А звукарят, който работи в Държавния дом, вика: „ Това ли? “ и отваря огромен дървен боен сандък, а там - 150 броя от същите микрофони. Браян вика: „ Дайте ми една цигара! “. Единият микрофон коства 5000 $ парчето. Скрихме му шапката.
 
- Работили сте и като оператор на асансьор.
 
- Да. Това, което на Запад му викат консиерж. В писателските блокове имаше такава служба. Това е индивидът, който стои към асансьора и сякаш дава отговор за натискане на копчето, само че в действителност следи кой влиза в постройката и би трябвало да стопира непознати. За един ден работа даваха два или три дни отмора. Заплата беше доста ниска, 70 рубли. Но тогава всички бяхме длъжни да работим. За тунеядство даваха една година затвор. Затова и доста мои другари музиканти работеха в тези блокове. Бяхме се събрали супер екип. Работихме дружно с Юрий Орлов, създател на групата „ Николай Коперник ” с и Василий Шумов от група „ Център ”. Това бяха едни от най-прогресивните рок групи в Москва по това време. Та техните създатели стояха пред асансьора и около тях минаваха популярните руски писатели и тези, удостоени да живеят в този писателски парадайс. И там имаше всевъзможни хора, някои бяха доста положителни – носиха ни храна, с някои дори пийвахме дружно.
 
- Славата на “Звуки Му ”, която се стоварва върху вас със страшна мощ, завъртя ли ви главата?
 
- Ще отговоря с думите на Пушкин: “Какво е славата? Само ярка кръпка върху съдраните парцали на артиста ”. Аз в никакъв случай не съм имал и нямам някаква особена популярност, Слава на Бога. Аз съм необятно прочут в стеснен кръг, както ние споделяме за себе си. За наша наслада нас не ни обичаха доста. Всички тези съзнателни служащи ни гонеха отвред. Показваха ме с пръст: Виждаш ли? Не бъди като Мамонов!
 
- А вашите родители по какъв начин се отнасяха към този ваш път, към „ Звуки Му “?
 
- С схващане. Те бяха доста удовлетворени, че стана по този начин. Моите родители в никакъв случай не са желали да вършат от мен експерт. Те желаеха да стана добър човек, а не да вляза в Икономическия. Искаха да бъда добър, почтен, порядъчен и редовен човек. Да имам съвест, позор, да мога да се изчервявам за това, което правя. Знаете ли кое от славата е прелестно? Да виждам, че на хората им е прелестно. Когато хората изричат думи на признателност, виждам, че на тях самите им е прелестно. Има един забавен миг. В началото се пробвах да заобикалям тези благодарности. Спираха ме на улицата и започваха да благодарят за „ Остров “ или за някой концерт. И аз се правех на непретенциозен: Не, не. Това не е от мен. На Бога да благодарим. Но видях, че хората се разстройват. Те идват със сълзи на очите, а аз... Оттогава започнах да чувам. Изслушвам всичко, клатя глава, да, да. Те ме хвалят, а аз клатя глава. Знаете ли, попитали един античен дъртак, духовник: „ Отче, какво предпочиташ – на положителното, което правиш, да ти отговорят с непочтеност или с хвалба? “. Той дал отговор много необичайно за духовник: „ Предпочитам когато направя положително да получа хвалба “. „ А за какво? “ „ Защото тогава ще мога да осъдя личния си горд умисъл. “ Виждате ли какъв брой е забавно. Тези неща са доста тънки. Защото, споделил, в случай че получа непочтеност за положителното, което съм направил, то незабавно към мен ще се прилепи тщеславието: Ето, гонят ме като Христа!
 
- По-рано казахте, че не помните съвсем нищо от това време. Че всичко е било залято. Залято с какво?
 
- На първо място залято от светлината на прожектора и несъмнено, от алкохол, наслади, желания.
 
- Ето какво споделя брачната половинка ви Олга за вашите пристрастености: “В моментите, когато мъжът ми не пиеше, постоянно донасяше парите у дома. В останалото време единствената задача след присъединяване беше Петя да бъде доставен у дома с целия заработен хонорар. Затова той постоянно искаше да му се заплаща с една цяла банкнота, с цел да може да пие, без да заплаща. Когато отварях вратата, на прага ме посрещаше клатушкащият се пийнал Мамонов с протегната ръка и като че ли в опрощение, разтваряше юмрука си под носа ми. Вътре постоянно лежеше една цяла смачкана банкнота ”.
 
- Знаете ли, това не беше блян към благополучие, а предпочитание да се скрия. Защото аз съм не толкоз музикант, колкото стихотворец. По своето устроение, по този начин чувствам себе си. Пиша стихове доста от дълго време. И изобщо у мен има подобен лиричен метод към действителността. Само светът и аз. Имам една такава къса драскулка. Казва се „ Човек “.
 
Дъхът му мирише, не изслушва никого, прекъсва, крещи, спори, осъжда, подсвирква, тананика си всякакви нелепости, секне се, плюе на пода, мачка, отблъсква, упорства на своето. Но доста желае най-малко някой, най-малко малко, най-малко от време на време да го обича.
 
За да пишеш, би трябвало да живееш доста отворено и да приемаш всичко това в себе си. Понякога всичко в близост е доста комплицирано и мъчително. Тогава ми се струваше, че единственият излаз беше да се напия и да пусна щората, с цел да не виждам нищо. Да се скрия от живота, от себе си, от целия смут.
 
- Тези моменти са били сложни за Олга. Ето какво споделя тя: “До втората чаша мъжът ми беше добър, радостен. След половин бутилка започваше да се обяснява, типично по съветски: Ти мен уважаваш ли ме? Следваха обиди – това е третият етап, казано по медицински. Тук е моментът, в който вземах децата и си плюехме на петите. Защото в четвъртия етап към главите ни започваха да летят тежки предмети. Когато побеснелият Петя излееше цялата си гняв, сядаше унищожен, със железен взор. Значи скоро щеше да изгуби схващане и щеше да стартира да страда физически. Този миг трябваше да бъде тъкмо уловен и да се звъни на „ Бърза помощ “. В началото виках коли за спешна помощ. После започнах да го карам сама. Заедно с децата го хващахме за ръцете и краката и набутвахме татко им в колата. Падаше, вдигахме го. Носехме го на тил ”.
 
- Ние сме възрастни хора и знаем по кое време се усещаме положителни, същински, благородни и смели. Когато ни е тежко, когато има болежка, когато има страдалчество и сме го преодолели. Когато се разболеем и оздравеем. Ето какво желае Христос от нас: да очистваме душите си. А златото се пречиства посредством огън. Чрез огъня на изкушенията, посредством огъня на скърбите, посредством огъня на този безразсъден и безверен свят. Чрез тези неща се пречиства златото на нашите души. Светите отци ни споделят, че, в идеалния случай, би трябвало да водим христоподражателен живот. А какво значи христоподражателен живот? Това е гонение. Трябва да вървим след Христа. Къде? На Голгота.
 
- Ето още думи на жена ви: “В последните години в Москва (преди да заминете да живеете в село Ефаново) Пьотър пиеше до гибел. Непоносимо доста. Излизаше от болница и незабавно започваше още веднъж. Не контактуваше с нас. Първия път медицинските сестри ми споделиха: Губим го. Отидох с дребния ни наследник, държах го за ръка. Баща му в болничната стая. Лежеше сгънат на кълбо. Очите му бяха стъклени. Ние го попитахме: „ Петя, по какъв начин си? “. А той се обърна с тил към нас. Постояхме и си тръгнахме. Нашият 12-годишен наследник Даниил ме погледна в очите и попита: Мамо, баща в действителност ли ще почине? ”. И този път сте се измъкнали.
 
- Защо желаете да продължаваме да ровим в тези неща? Това не е значимо. Важно е какъв брой кръв можеш да дадеш. Дали си с Христос, или не. Дали си победил в себе си това гадно сластно предпочитание. Или го сучеш из целия си организъм.
 
- Ето още един откъс от вашата брошура, споделя се „ Малка драска “: “До 45 години не разбирах нищо. Отидохме на село, построихме си дом и започнахме да живеем ”. А за какво отидохте да живеете в това село Ефаново?
 
- Започнах да пребивавам там и видях, че този живот е превъзходен. Че всеки ден е друг. Всеки ден небето е друго, времето е друго. Въздухът е прелестен. И се оказа, че там има всичко, което човек може да изиска. Знаете ли да вземем за пример по какъв начин стартира днешният ми ден? Имаме водоем. Пробих леда и скочих в дупката. Изскочих и пристигнах при вас.
 
- Вие? В дупка в леда? Сега, зимата? Скоро имахте инфаркт. Опасно е за сърцето.
 
- Да. Всеки ден върша по този начин. Питах лекаря. Той ми сподели, че е доста добре. Веднъж го попитах друго: „ Имам табиет вечер да пийвам 100 грама хубаво френско изсъхнало вино. Може ли? ”. Той ми вика: “100 грама – да, литър – не ”.
 
- До 45-годишна възраст сте изпели толкоз доста песни, написали сте толкоз доста? Никога ли не сте имали предпочитание след тези 45 години, когато Бог ви се е разкрил, както при Гогол, който изгорил втория том на „ Мъртви души “, да унищожите доста от написаното и записаното в този предходен живот?
 
- Не, аз съм склонен с Пушкин, който ни е споделил: „ С омерзение препрочитам страниците на живота собствен, само че редовете на срам не търкам ”. Дали съм станал по-добър или по-лош, не зная. Не е моя работа да осъждам това. Евангелските думи, че дървото се познава по плодовете са доста хубави. В моя живот въпреки всичко има някакви плодове. Може би оказват помощ на някого. Когато заставам на сцената, може би някое хлапе от 25-ия ред ще си каже: Гледай го тоя дядка по какъв начин се е замъчил. И аз се усещам тъкмо по този начин. Еха, не съм самичък. Двамата с него сме дружно в това. Има такива случаи. Има случаи и като този в този момент. Разказвам за своя опит и може би някой ще се замисли. Ще намерения за личния си живот. Някой ще си зададе този елементарен и най-съществен въпрос: Аз защо пребивавам въобще? А по-късно не би трябвало да изоставяме усилието. Трябва да се борим със личните си гадости до финален мирис. Да падаме и още веднъж да ставаме. Безброй пъти. Ако Господ ни завари в това положение, имам вяра, че ще ни елементарни.
 
- Филмът „ Остров “ става следващо прелъщение за вас. Вярно ли е, че изначало не сте желали да се снимате в този филм?
 
- Задачата беше доста сериозна и аз не се усещах заслужен да изиграя тази роля. По явни аргументи. По това време към този момент ходех на черква и попитах моя отец Владимир: „ Отец, оферират ми да играя светец. Как може такова нещо? “. Той ми отговори: „ Където си предназначен, там и служи. Отивай “. И аз, към този момент без съмнения, отидох. Проблемите се появиха на терен, когато започнах да работя. Защото видях цялата своя несъобразност, целия собствен смут. И си крещя: Как ще изиграя това? Започнах да си напомням своите дребни прекарвания, когато отказвах пиенето и така нататък И си споделих: А, да! Това ми е познато. Това го разбирам. Това го знам. А да изиграеш една роля добре, можеш единствено в случай че знаеш и в случай че разбираш защо става въпрос. Затова погледнах към себе си - какъв брой съм презрян, ужасяващ. И комичен, и чудноват. Хората споделят, че съм изиграл самия себе си. Няма такова нещо. Пробвайте да изиграете себе си! Това е несериозно. Кой тъкмо си ти? Човекът е цяла планета, цялостен космос. Днес си един, на следващия ден си различен. Шегувам се, когато споделям, че не познавам този човек – предходния Мамонов. Всъщност аз съм се трансформирал толкоз доста, че сега съм изцяло различен човек. Въпреки че в това има и парченце истина. Аз не помня доста добре по какъв начин живееше той. Какви идеали имаше той. Почти не разбирам по какъв начин той е могъл да прави такива неща.
 
- Казвате, че след кино лентата „ Остров “ при вас стартират да идват хора, изпращат ви писма, от време на време ви задават въпроси, също както със стареца, вашия воин.
 
- Да. Идолопоклонничество. В моята черква, в която вървя към този момент 20 години, една стара жена ми вика: „ Батюшка, отец Анатолий! “. Казвам й: „ Бабке, какво правиш, бе? “. И тя: „ Ох, Петя! Обърках се “. Ето това е вълшебната мощ на изкуството. В началото ми беше мъчно. Защото нормално при сходни функции хората отъждествяват героя с личността на артиста или пък тъкмо противоположното. Разбира се, това не е правилно. От един миг нататък започнах да си задавам значимият въпрос защо пребивавам въобще. Какъв тъкмо човек съм аз? Аз изобщо добър човек ли съм? Или не? На моите близки леко ли им е с мен? Хубаво ли им е, ярко, спокойно, безшумно? Или не напълно? Вече съм на 70 години. И целият този живот е минал, с цел да се науча, да се подготвя за вечността. И когато мисля за това умерено, трезво и деликатно, без еуфория и страсти, ми се коства не че е ужасно, а че отговорността е доста огромна. Аз към момента имам малко време и към момента мога да трансформира някои неща. Но би трябвало да бързаме, другари. Защото какъвто умра, подобен и ще бъда. Ако умра, когато още ми се желае... да пия към този момент не желая, само че да се нервирам, да съдя, тогава и там ще бъда подобен. Това ще бъде моят пъкъл. Да желая да пия, а нито да има пиянство, нито да мога да го откажа. Страстта ще се е запазила. И тя ще ме пържи. Ето това е пъкълът. Тя ще бъде моят котел. Разбирате ли? Ако не съумея да поправя връзките с жена си тук: отново е споделила не каквото би трябвало, отново е изхарчила всички пари, отново погрешно възпитава децата и така нататък, с това и ще умра. Казвам си: Сега ще умра и нея няма да я има. Ще остана самичък и най-сетне ще се отърва от нея. Това обаче не е правилно. Ако мисля по този начин точно с нея ще ме поселят в отвъдното. Вечно. Чудно, нали? Затова, благи мои, би трябвало да се помирим с другите още тук. И да ги одобряваме такива, каквито са.
 
- Вие говорите, а пред очите ми е тази сцена – откогато я видях, все е пред очите ми – по какъв начин вашият воин във кино лентата “Остров ” умира. Ляга в ковчега и знае, че веднага ще си отиде. Казват, че преди Революцията елементарните крепостни селяни християни са знаели по кое време ще умрат и просто лягали и умирали.
 
- Да, гробът им е бил изкопан, преди да умрат.
 
- И са умирали като вашия воин. Както и вие казвате, подготвен за вечността.
 
- Би било доста хубаво, в случай че умра като о. Анатолий. Но едва ли.
 
- Ако бихте могли, този, който сте в този момент, да се обърнете към оня предходния младеж и да му напишете писмо, самичък на себе си в предишното, какво бихте му споделили?
 
- „ Ако би бил “ – такова нещо няма. Има единствено в този момент. Бих могъл да измисля нещо, да съчиня някакво писмо, само че няма да го направя. Не е в мой жанр. Ето ме мен. Сега. Ако ти дотрябвам в този момент, подобен, какъвто съм в този момент – ето ме.
 
 
Превод за "Гласове ": Антония Анакиева
Свързани текстове: